31 май 2009
Пътешественик
Е крайно време е да седна и да драсна някой ред за пътешествието, което с мама и тати успяхме да осъществим … миналата седмица.
Директно към темата.
Във вторник миналата седмица тръгнахме в посока Пловдив. Имахме вече резервация за три нощувки в семеен хотел „Венци”, село Дряново. Това е точно след гр. Лъки, Асеновград. Но за селцето малко по-късно. Като начало се отбихме в Пловдив. Там тати има братовчедка, с която не са се виждали има няма 15 години, та така. Срещата обаче отложиха за след почивката, т.е. на връщането за София. Та в Пловдив направихме една разходка и обядвахме. Беше доста горещо и затова се отказахме да посетим стария град. След като хапнахме минахме през един страхотен парк и после поехме към Асеновград.
Село Дряново е малко след Асеновград (36 км.) или веднага след Лъки. На 1000 метра надморска височина е и определено не е от най-населените. Но е страхотно. Чист въздух, тишина, спокойствие и много любезни хора. Много ми се радваха. Та … пристигнахме точно на свечеряване, настанихме се и се разходихме за 15 минути. После мама и тати хапнаха в кръчмата, която си е към къщата. Малко предистория. Мама и тати доста време (типично за тях) се чудиха къде да ходим на почивка и все не могат да решат. Накрая срещнахме една приятелка на мама (Калина) и тя вика: „Ама как! Ние по два пъти в годината ходим там. Семеен хотел Венци. Това е за вас! Има и Интернет” (за тати). И без да се колебаем решихме (в мн. ч., понеже аз непрекъснато да-да-ках) – отиваме там. Малко семейно хотелче с 5 стаи. Ние избрахме най-голямата, понеже трябваше да сложат и моето легло (за него в другия разказ). Много чисто, уютно и приятно. И разбира се – безжичен Интернет. J
В сряда решихме да отложим ходенето до Кръстова гора за следващия ден (просто защото станахме почти към обяд). Обядвахме (само в семейната кръчма се хранихме, по-скоро мама и тати. Аз най-често под открито небе хапвах) и поехме нагоре към планината. След близо час (аз съм в кенгуруто при тати) ходене (по-скоро катерене) стигнахме до страхотна поляна. Там ударихме по една глава. Поспинкахме с тати, а мама ни е снимала тайно през това време. ;-)
В четвъртък, речено-сторено, се запътихме към Кръстова гора. Това е една местност в сърцето на Родопите, за която се смята, че има някаква сила, благодарение на която хората се пречистват, изцеряват и обнадеждават. Ние отидохме в работен ден (и за щастие) и не се смесихме с тълпи от хора. Имаше 5-6 посетители само. Местността добива популярност последните 10-15 години и затова дори малко се е комерсиализирало. Представлява една църква и след нея по шест малки параклиса (за дванадесетте апостола) от ляво и дясно – така до върха, на който е Чудотворният кръст. Беше страхотна жега и аз честно да си кажа си поспинках малко. Мама и тати пообиколиха, разгледаха, дори си купиха нещо. Преди да заспя обаче посетихме самата църква „Св. Троица”. Страхотна е. Там горе нямаше какво да се обядва (за мама и тати, понеже аз омаах цяло пюре там) и тръгнахме да си ходим, и затова решихме по пътя за с. Дряново да направим някъде отбивка. Е направихме я почти веднага. Едно съвсем обикновено крайпътно заведение ни примами. Заведение е силно казано, понеже представляваше голям фургон с изнесени масички. Мама и тати си хапнаха чудесно, а аз се забавлявах със сервитьора, който само щъкаше напред-назад, тъй като все нещо забравяше да донесе. Въпреки, че бяхме единствените му клиенти. Беше много мил чичко. Накрая ни пожела всичко най-хубаво и Бог да ни пази. Привечер седнахме на по кафе в Лъки. Там направихме един тегел на градчето, спирайки се и в един магазин, от който ми купиха доста подаръци. Мама и тати пиха по кафе и се прибрахме за последната трета нощувка в село Дряново.
Петък беше плануван като ден за прибиране. Решихме обаче да посетим още една забележителност. Чудните мостове. За целта обаче бе по-удобно да спим в едно друго селце, което е по-близо до въпросните мостове, защото на връщане пътят за Пловдив е директен, а иначе трябваше да се отбиваме. Речено-сторено. Спряхме се на село Студенец. Първоначално идеята ни беше за прословутото село Забърдо, но незнайно защо решихме, че Студенец е по-близо до желаната цел. Направихме си сутринта резервация и тръгнахме. При табелата Студенец 7 км. отбихме и тръгнахме по пътя, който не беше в много добро състояние. Има няма 2 км. да сме изминали и пътя свърши. Няма път. Има някаква пътека, но камениста. Тати се усъмни в навигационните способности на мама (не че и няма защо), но и се довери. На петия километър и двамата решиха, че това не е пътя. Боби, прости ни, че минахме 3-4 км. по това подобие на път. Обратно. Десетина километра след въпросната проклета отбивка имаше по-цивилизована такава и разбира се с табела Чудните мостове и Забърдо. На едно място се раздели пътя за Чудните мостове и за с. Забърдо. Оказа се, че първоначално желаното от нас село е съвсем наблизо. Мама и тати се почесаха по главите и тати отмени резервацията за с. Студенец и направи нова (за щастие, ще поясня защо) за село Забърдо. Запътихме се за прословутите мостове и се успокоихме, че всичко е наред. Има няма пет километра и пристигнахме.
Чудните мостове са наистина нещо забележително. Представляват два естествени мраморни моста, разположени сред вековни иглолистни гори, извисяващи гордо снага над водите на река Айдарско дере. Този уникален природен феномен заслужено си е спечелил името “Чудните мостове”, а от 1949 г. е обявен за защитена територия.
Още при пристигането ни (нападайки ни един за паркинг такса) двете работещи в комплекса лелки много ми се зарадваха. Не мисля, че бяха учудени от това, че мама и тати са ме помъкнали с тях (по-скоро другите посетители учудваха), и бяха доста любезни. Разходихме се из местността, катерейки се като млади козлета (не че тати не е такова) и накрая имаше едно подобие на кръчме. Имаше обаче ученическа група и ние отложихме обяда. На тръгване същите тези две лелки ни предложиха да опитаме по една Тиганица (или нещо подобно). Оказа се нещо между палачинка и мекица. Мама и тати омааха по една (съответно със сирене и сладко), както и по един айран. Мама го поразля леко, ама …. карай. След това приключение отпрашихме към резервираната къща за гости „Забърдо”. Голям мерак имаше тати за това село. То напоследък нашумя, не толкова с надписа си „добре дошли в Забърдо” (изглеждащ точно като онзи надпис над Холивуд), а с прословутото Забърдовско колело. То е подобие на Виенското, но според местните (оказа се, че такъв тип колело е имало и в други околни села) се е появило преди него. Една от функциите му е била за „задявка” на младите, като младежите са завъртали момите на него. Така са се печелели сърцата навремето. ;-)
След като оставихме колата (домакинката още я нямаше) се разходихме из селото. Мама и тати пиха кафе, аз ядох пюре, купихме си домашен току що изпечен хляб (който аз не опитах, разбира се). По-интересното беше, че видяхме и местният абитуриент. Разбира се, той бе единствен в селото. В интерес на истината беше доста по-възпитан от „софиянци” и не крещеше като обезумял и фукайки се, че може да брои. Явно повече от това (за разлика от софийските) е научил в училище. Освен това беше и облечен. И трезвен. Помотахме се още малко и накрая се прибрахме. Къщата беше страхотна. Собственикът идва всеки уикенд да си почива. Супер педантичен тип и голям чистник. Всичко лъщеше (за това си има и домакинка), всичко бе подредено, описано и обозначено едва ли не. Имаше си механа (снабдена с абсолютно всичко, дори повече от нашата кухня), в която мама и тати си изпържиха местни картофи и направиха салата. И таратор, разбира се. На сутринта собственикът беше сварил прясно мляко и нарязал малко сирене и кашкавал. Похапнахме (включително и аз) добре и поехме към Пловдив и София. Има няма десетина километра и точно преди Нареченски бани видяхме табела за село Косово. Тати беше чел за това селце и нямаше начин да го пропуснем. С мама си взеха по едно кафе от местната (и единствена) кръчма „Безгрижен живот”, след което направихме два-три тегела и си тръгнахме.
Следващата спирка (съвсем за кратко, само да хапна) бе Бачковския манастир, от където мама и тати понапазаруваха някое и друго домашно сладко. Тати взе едно специално за Кони (колежката му), която го заместваше за отпуската. В Пловдив отседнахме в същото бистро, както и предишния път. Този път бяхме с Росица – втора братовчедка на тати, с която не се е виждат от памтивека.
И така лека-полека, по живо по здраво се прибрахме късния следобед и малко след това цъфна Зоя (с която имахме уговорка). Тя настояваше да ни види, тъй като заминава за Чили и … нали се сещате, че скоро няма да си дойде. Аз не се сещам, но няма значение. ;-)
Само за протокола да спомена, че освен през градовете Пловдив, Асеновград и Лъки, минахме и през селата Дряново, Забърдо, Косово и Борово (точно пред, по-скоро под Кръстова гора). От забележителностите видях Чудните мостове, Джумая джамия Пловдив (страхотна е), Кръстова гора и минахме покрай Бачковския манастир и Асеновата крепост. Това бе за това пътуване. Не бе малко.
Чист въздух, тишина, спокойствие и приказни гледки. Така мога да обобщя. Това се отрази и на съня ми, тъй като спах без да се събуждам по 8-9 часа. Видях разни животни и много красиви цветя. И най-важното – с много радост и усмивки ме дариха, тези, които срещахме по пътя.
Това е за сега.
Директно към темата.
Във вторник миналата седмица тръгнахме в посока Пловдив. Имахме вече резервация за три нощувки в семеен хотел „Венци”, село Дряново. Това е точно след гр. Лъки, Асеновград. Но за селцето малко по-късно. Като начало се отбихме в Пловдив. Там тати има братовчедка, с която не са се виждали има няма 15 години, та така. Срещата обаче отложиха за след почивката, т.е. на връщането за София. Та в Пловдив направихме една разходка и обядвахме. Беше доста горещо и затова се отказахме да посетим стария град. След като хапнахме минахме през един страхотен парк и после поехме към Асеновград.
Село Дряново е малко след Асеновград (36 км.) или веднага след Лъки. На 1000 метра надморска височина е и определено не е от най-населените. Но е страхотно. Чист въздух, тишина, спокойствие и много любезни хора. Много ми се радваха. Та … пристигнахме точно на свечеряване, настанихме се и се разходихме за 15 минути. После мама и тати хапнаха в кръчмата, която си е към къщата. Малко предистория. Мама и тати доста време (типично за тях) се чудиха къде да ходим на почивка и все не могат да решат. Накрая срещнахме една приятелка на мама (Калина) и тя вика: „Ама как! Ние по два пъти в годината ходим там. Семеен хотел Венци. Това е за вас! Има и Интернет” (за тати). И без да се колебаем решихме (в мн. ч., понеже аз непрекъснато да-да-ках) – отиваме там. Малко семейно хотелче с 5 стаи. Ние избрахме най-голямата, понеже трябваше да сложат и моето легло (за него в другия разказ). Много чисто, уютно и приятно. И разбира се – безжичен Интернет. J
В сряда решихме да отложим ходенето до Кръстова гора за следващия ден (просто защото станахме почти към обяд). Обядвахме (само в семейната кръчма се хранихме, по-скоро мама и тати. Аз най-често под открито небе хапвах) и поехме нагоре към планината. След близо час (аз съм в кенгуруто при тати) ходене (по-скоро катерене) стигнахме до страхотна поляна. Там ударихме по една глава. Поспинкахме с тати, а мама ни е снимала тайно през това време. ;-)
В четвъртък, речено-сторено, се запътихме към Кръстова гора. Това е една местност в сърцето на Родопите, за която се смята, че има някаква сила, благодарение на която хората се пречистват, изцеряват и обнадеждават. Ние отидохме в работен ден (и за щастие) и не се смесихме с тълпи от хора. Имаше 5-6 посетители само. Местността добива популярност последните 10-15 години и затова дори малко се е комерсиализирало. Представлява една църква и след нея по шест малки параклиса (за дванадесетте апостола) от ляво и дясно – така до върха, на който е Чудотворният кръст. Беше страхотна жега и аз честно да си кажа си поспинках малко. Мама и тати пообиколиха, разгледаха, дори си купиха нещо. Преди да заспя обаче посетихме самата църква „Св. Троица”. Страхотна е. Там горе нямаше какво да се обядва (за мама и тати, понеже аз омаах цяло пюре там) и тръгнахме да си ходим, и затова решихме по пътя за с. Дряново да направим някъде отбивка. Е направихме я почти веднага. Едно съвсем обикновено крайпътно заведение ни примами. Заведение е силно казано, понеже представляваше голям фургон с изнесени масички. Мама и тати си хапнаха чудесно, а аз се забавлявах със сервитьора, който само щъкаше напред-назад, тъй като все нещо забравяше да донесе. Въпреки, че бяхме единствените му клиенти. Беше много мил чичко. Накрая ни пожела всичко най-хубаво и Бог да ни пази. Привечер седнахме на по кафе в Лъки. Там направихме един тегел на градчето, спирайки се и в един магазин, от който ми купиха доста подаръци. Мама и тати пиха по кафе и се прибрахме за последната трета нощувка в село Дряново.
Петък беше плануван като ден за прибиране. Решихме обаче да посетим още една забележителност. Чудните мостове. За целта обаче бе по-удобно да спим в едно друго селце, което е по-близо до въпросните мостове, защото на връщане пътят за Пловдив е директен, а иначе трябваше да се отбиваме. Речено-сторено. Спряхме се на село Студенец. Първоначално идеята ни беше за прословутото село Забърдо, но незнайно защо решихме, че Студенец е по-близо до желаната цел. Направихме си сутринта резервация и тръгнахме. При табелата Студенец 7 км. отбихме и тръгнахме по пътя, който не беше в много добро състояние. Има няма 2 км. да сме изминали и пътя свърши. Няма път. Има някаква пътека, но камениста. Тати се усъмни в навигационните способности на мама (не че и няма защо), но и се довери. На петия километър и двамата решиха, че това не е пътя. Боби, прости ни, че минахме 3-4 км. по това подобие на път. Обратно. Десетина километра след въпросната проклета отбивка имаше по-цивилизована такава и разбира се с табела Чудните мостове и Забърдо. На едно място се раздели пътя за Чудните мостове и за с. Забърдо. Оказа се, че първоначално желаното от нас село е съвсем наблизо. Мама и тати се почесаха по главите и тати отмени резервацията за с. Студенец и направи нова (за щастие, ще поясня защо) за село Забърдо. Запътихме се за прословутите мостове и се успокоихме, че всичко е наред. Има няма пет километра и пристигнахме.
Чудните мостове са наистина нещо забележително. Представляват два естествени мраморни моста, разположени сред вековни иглолистни гори, извисяващи гордо снага над водите на река Айдарско дере. Този уникален природен феномен заслужено си е спечелил името “Чудните мостове”, а от 1949 г. е обявен за защитена територия.
Още при пристигането ни (нападайки ни един за паркинг такса) двете работещи в комплекса лелки много ми се зарадваха. Не мисля, че бяха учудени от това, че мама и тати са ме помъкнали с тях (по-скоро другите посетители учудваха), и бяха доста любезни. Разходихме се из местността, катерейки се като млади козлета (не че тати не е такова) и накрая имаше едно подобие на кръчме. Имаше обаче ученическа група и ние отложихме обяда. На тръгване същите тези две лелки ни предложиха да опитаме по една Тиганица (или нещо подобно). Оказа се нещо между палачинка и мекица. Мама и тати омааха по една (съответно със сирене и сладко), както и по един айран. Мама го поразля леко, ама …. карай. След това приключение отпрашихме към резервираната къща за гости „Забърдо”. Голям мерак имаше тати за това село. То напоследък нашумя, не толкова с надписа си „добре дошли в Забърдо” (изглеждащ точно като онзи надпис над Холивуд), а с прословутото Забърдовско колело. То е подобие на Виенското, но според местните (оказа се, че такъв тип колело е имало и в други околни села) се е появило преди него. Една от функциите му е била за „задявка” на младите, като младежите са завъртали момите на него. Така са се печелели сърцата навремето. ;-)
След като оставихме колата (домакинката още я нямаше) се разходихме из селото. Мама и тати пиха кафе, аз ядох пюре, купихме си домашен току що изпечен хляб (който аз не опитах, разбира се). По-интересното беше, че видяхме и местният абитуриент. Разбира се, той бе единствен в селото. В интерес на истината беше доста по-възпитан от „софиянци” и не крещеше като обезумял и фукайки се, че може да брои. Явно повече от това (за разлика от софийските) е научил в училище. Освен това беше и облечен. И трезвен. Помотахме се още малко и накрая се прибрахме. Къщата беше страхотна. Собственикът идва всеки уикенд да си почива. Супер педантичен тип и голям чистник. Всичко лъщеше (за това си има и домакинка), всичко бе подредено, описано и обозначено едва ли не. Имаше си механа (снабдена с абсолютно всичко, дори повече от нашата кухня), в която мама и тати си изпържиха местни картофи и направиха салата. И таратор, разбира се. На сутринта собственикът беше сварил прясно мляко и нарязал малко сирене и кашкавал. Похапнахме (включително и аз) добре и поехме към Пловдив и София. Има няма десетина километра и точно преди Нареченски бани видяхме табела за село Косово. Тати беше чел за това селце и нямаше начин да го пропуснем. С мама си взеха по едно кафе от местната (и единствена) кръчма „Безгрижен живот”, след което направихме два-три тегела и си тръгнахме.
Следващата спирка (съвсем за кратко, само да хапна) бе Бачковския манастир, от където мама и тати понапазаруваха някое и друго домашно сладко. Тати взе едно специално за Кони (колежката му), която го заместваше за отпуската. В Пловдив отседнахме в същото бистро, както и предишния път. Този път бяхме с Росица – втора братовчедка на тати, с която не се е виждат от памтивека.
И така лека-полека, по живо по здраво се прибрахме късния следобед и малко след това цъфна Зоя (с която имахме уговорка). Тя настояваше да ни види, тъй като заминава за Чили и … нали се сещате, че скоро няма да си дойде. Аз не се сещам, но няма значение. ;-)
Само за протокола да спомена, че освен през градовете Пловдив, Асеновград и Лъки, минахме и през селата Дряново, Забърдо, Косово и Борово (точно пред, по-скоро под Кръстова гора). От забележителностите видях Чудните мостове, Джумая джамия Пловдив (страхотна е), Кръстова гора и минахме покрай Бачковския манастир и Асеновата крепост. Това бе за това пътуване. Не бе малко.
Чист въздух, тишина, спокойствие и приказни гледки. Така мога да обобщя. Това се отрази и на съня ми, тъй като спах без да се събуждам по 8-9 часа. Видях разни животни и много красиви цветя. И най-важното – с много радост и усмивки ме дариха, тези, които срещахме по пътя.
Това е за сега.
Поздрави и целувки.
30 май 2009
16 май 2009
Абонамент за:
Публикации (Atom)
